Към текста

Метаданни

Данни

Серия
НИИЧАВО (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сказка о Тройке, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (30 април 2007 г.)
Корекция
Mandor (2009)
Допълнителна корекция
NomaD (2015 г.)

Издание:

Издателска къща „Дизайн“, Варна, 1993

 

Аркадий Стругацкий, Борис Стругацкий. Сказка о Тройке

Журналь „Ангара“, 1968 г.

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция: Mandor
  3. — Корекция от NomaD

Пролог

Тази история започна така: веднъж в разгара на работния ден, когато се потях над поредната рекламация към Китежградския завод за маготехника, в кабинета ми цъфна моят приятел Едик Амперян. Като вежлив и възпитан човек той не се материализира безцеремонно направо върху еднокракия стол за посетители, не се вмъкна нагло през стената и не нахлу през отвореното прозорче, преобразен като паве, изстреляно от катапулт. Повечето от приятелите ми постоянно бързаха за някъде, все не сколасваха и винаги закъсняваха за нещо и затова изникваха от нищото, нахълтваха през стените и долитаха с безочлива непринуденост, пренебрегвайки обикновените комуникации. Едик не беше такъв: той скромно влезе през вратата. Дори почука преди това, но аз нямах време да отвърна.

Едик застана пред мен, поздрави и попита:

— Все още ли ти трябва Черната кутия?

— Кутия ли? — промърморих, като не намерих сили да се откъсна от рекламацията. — Ами как да ти кажа… Всъщност за каква кутия става дума?

— Струва ми се, че ти преча — внимателно рече вежливият Едик. — Извинявай, но ме праща шефът… Работата е там, че някъде след около час за първи път ще бъде пуснат в действие нов тип асансьор извън пределите на тринайсетия етаж. Предлагат ни да се възползуваме от случая.

Мозъкът ми все още плуваше в отровните изпарения на рекламационната фразеология, затова само тъпо промърморих:

— Какъв асансьор би трябвало да бъде натоварен и изпратен на наш адрес още на тринайсетия етаж тази година…

Ала сетне първите няколко десетки бита от информацията на Едик достигнаха до сивото ми вещество. Оставих писалката и го помолих да повтори. Едик търпеливо ми обясни отново.

— Сигурен ли си? — попитах със замиращ шепот.

— Абсолютно — рече Едик.

— Да вървим — казах и измъкнах от бюрото папката с копията на заявките си.

— Къде?

— Как „къде“? На седемдесет и шестия!

— Така изведнъж не бива — рече Едик, поклащайки глава. — Първо трябва да се отбием при шефа.

— Че защо?

— Той помоли да наминем. Има нещо мътно около този седемдесет и шести етаж. Шефът иска да ни даде напътствия.

Повдигнах рамене, но не взех да споря. Навлякох сакото, извадих от папката заявката за Черната кутия и се запътихме към шефа на Едик — Фьодор Симеонович Киврин, завеждащ отдела „Линейно щастие“. На площадката пред стълбището на първия етаж около решетката на асансьорната шахта цареше необичайно оживление. Вратата на шахтата беше разтворена, вратата на кабината — също, светеха многобройни лампи, проблясваха огледала, лакираните повърхности матово сияеха. Под стария, вече избледнял лозунг: „Ще предадем асансьора в чест на празника!“ се тълпяха любопитни и жадуващи да се повозят. Изпълнени с уважение, всички попиваха думите на заместник-директора по административно-стопанската част Модест Матвеевич Каменоедов, който държеше реч пред строените монтьори от Соловецката инспекция по парни котли.

— … С това трябва да се престане — внушаваше им Модест Матвеевич — Това е асансьор, а не някакви си спектроскопи-микроскопи. Асансьорът е мощно средство за издигане, това — първо. Той е също и транспортно средство. Асансьорът трябва да бъде като самосвал: пристига, изсипва товара и тръгва обратно. Това значи, първо. На администрацията отдавна е известно, че много другари учени, в това число и отделни академици, не умеят да експлоатират асансьора. Ние се борим с този недостатък и повече няма да го допускаме. Въвеждат се изпити за правото да се управлява асансьор, без оглед на минали заслуги… учредява се званието „Отличен водач на асансьор“… и така нататък. Това — второ. Но монтьорите от своя страна са длъжни да подсигурят непрекъснатата му работа. Хич не ми се позовавайте на обективни обстоятелства. Нашият лозунг е: асансьорът е за всички. Без да се държи сметка за чинове, звания и длъжности. Асансьорът трябва да издържи пряко попадение и на най-необучения академик в кабината.

Промушихме се през тълпата и продължихме нататък. Тържествената обстановка на този импровизиран митинг ми направи много силно впечатление. Чувствуваше се, че днес асансьорът най-сетне наистина ще заработи и може би ще работи цели денонощия. Това беше знаменателно. Асансьорът открай време беше ахилесовата пета на нашия институт и лично на Модест Матвеевич. Всъщност той не се отличаваше с нищо особено. Беше си асансьор като асансьор, с всичките му достойнства и недостатъци. И както подобаваше на всеки порядъчен асансьор, постоянно гледаше да заседне между етажите, вечно беше зает, непрекъснато правеше така, че да изгарят крушките, които завиваха на тавана му, изискваше безукорно боравене с вратите на шахтата и, влизайки в кабината, никой не можеше да каже със сигурност, кога и къде ще успее да излезе. Но нашият асансьор си имаше и една особеност. Не можеше да понася да се издига над дванайсетия етаж. Е, разбира се, в историята на института бяха известни случаи, когато отделни изкусни майстори съумяваха да сложат юзда на вироглавия механизъм и като го сръгваха с колене, се издигаха буквално на фантастични висоти. Но за обикновените човешки маси цялата необятна грамада на института над дванайсетия етаж си оставаше чисто бяло петно. За тези територии, почти напълно откъснати от света и от административното влияние, се носеха всевъзможни, често противоречиви слухове. Така например се твърдеше, че на сто двайсет и четвъртия етаж имало изход към съседното пространство с други физически свойства, че двеста и тринайсетият етаж бил обитаван от неизвестно племе алхимици — идейни наследници на прочутия „Съюз на Деветте“, основан от просветения индийски цар Ашока, а на хиляда и седемнайсетия и досега си живели по живо — по здраво на брега на Синьото море старецът, старицата и златните рожби на Златната рибка.

Лично мен, както и Едик, най-вече ни интересуваше седемдесет и шестият етаж. Според инвентарната ведомост там се съхранявала идеалната Черна кутия, необходима на Изчислителния център, а освен това живеела и някаква Говоряща дървеница, от която извънредно много и отдавна се нуждаеше отделът „Линейно щастие“. Доколкото знаехме, на седемдесет и шестия етаж имало нещо като склад за дефицитни явления в природата и обществото и много сътрудници на института просто копнееха да попаднат там и да бръкнат с хищните си лапи в тази съкровищница. Фьодор Симеонович например бленуваше за уж ширналата се там на цели хектари гранулирана Почва за оптимизъм. Момчетата от отдел „Социална метеорология“ страшно много се нуждаеха от поне един квалифициран Уличен ваксаджия — а там фигурирали трима и всички до един били с ефективна температура, близка до абсолютната нула. Кристобал Хозевич Хунта пък, завеждащият отдел „Смисъл на живота“ и доктор на най-неочакваните науки, гореше от желание да улови на седемдесет и шестия етаж уникалния екземпляр от така наречената Мечта Безкрила приземена, за да я препарира за музея. Шест пъти през последния четвърт век се опитвал да си пробие път до седемдесет и шестия етаж направо през подове и тавани, като използувал изключителните си способности в областта на вертикалната трансгресия, но дори той не успял: според остроумния замисъл на древните архитекти всички етажи над дванайсетия бяха плътно изолирани за всякакви видове трансгресия. Така че успешното пускане на асансьора в експлоатация означаваше нов етап в живота на нашия колектив.

Стигнахме до кабинета на Фьодор Симеонович и старият домашен дух Тихон, един чистичък кротушко, приветливо разтвори вратата пред нас. Влязохме. Фьодор Симеонович не беше сам. Небрежно отпуснат в удобното кресло, зад неговото просторно бюро седеше маслиненоликият Кристобал Хозевич и смучеше ароматна хаванска пура. Самият Фьодор Симеонович, подпъхнал палци зад ярките си тиранти, се разхождаше из кабинета с наведена глава и се стараеше да стъпва по самия край на шемаханския килим. На бюрото в кристални вази се кипреха райските плодове: големите румени ябълки на Познанието на Злото и на пръв поглед абсолютно негодните за ядене, но въпреки това винаги червиви ябълки на Познанието на Доброто. Порцелановата купа до лакътя на Кристобал Хозевич беше пълна с огризки и фасове.

Когато ни откри, Фьодор Симеонович се спря.

— А ето ги и тях с-самите — рече той без обичайната си усмивка. — М-моля седнете. В-времето е скъпо. Онзи К-каменоедов е дрънкало, но с-скоро ще свърши. К-кристо, об-бясни п-положението, че мене не ме б-бива т-твърде за тая работа.

Седнахме. Като присви дясното си око от дима, Кристобал Хозевич преценяващо ни огледа.

— Дадено, ще обясня — каза той на Фьодор Симеонович. — С тази работа положението е такова, младежи, че би следвало да тръгнем ние, хора опитни и ловки. Но за съжаление администрацията е на мнение, че сме твърде стари и твърде уважавани, за да участвуваме в първото изпитание на новия асансьор. Затова ще тръгнете вие, но веднага искам да ви предупредя, че това не е проста разходка, че отивате на разузнаване, може би на разузнаване с бой. От вас се иска да проявите самообладание, мъжество и изключителна предпазливост. Лично аз не виждам да притежавате тези качества, но съм готов да си затворя очите заради Фьодор Симеонович, който ви препоръчва. Тъй или иначе длъжни сте да знаете, че най-вероятно ще се наложи да действувате на вражеска територия, при то това ще се сблъскате с неумолим и жесток враг, които не се спира пред нищо.

От това въведение ме побиха тръпки, но в този момент Кристобал Хозевич взе да обяснява как стоят нещата. А нещата стояли така.

На седемдесет и шестия етаж бил разположен древният град Гмежскорпион, завладян на времето от отмъстителния княз Олег Вещи като трофей. От памтивека Гмежскорпион бил средище на странни явления и арена на странни събития. Защо ставало така не било известно, но всичко, което на отделни етапи от научния, техническия и социалния прогрес не можело да бъде разумно обяснено, попадало именно там, за да бъде съхранено за по-добри времена. Така че още по времето на Петър Велики едновременно със създаването на знаменитата Куншткамера в Санкт Питербурх и подражавайки на нея, тогавашната соловецка администрация в лицето на бомбардир-поручик Птишка и неговата полурота гренадири учредила в Гмежскорпион „Камера на Негово императорско Величество за Пречудесни и преудивителни кунштове с тъмница и две бани“. В онези времена седемдесет и шестият етаж бил втори, за асансьори никой дори не бил чувал и да попадне човек в „Камерата на Н. И. В. за кунштове“ било много по-лесно, отколкото в градската баня. С течение на годините, колкото повече се извисявало Зданието на Науката, толкова по-трудно ставало да се проникне там, а с появата на асансьора достъпът до нея почти напълно бил пресечен. А междувременно „Камерата на кунштовете“ продължавала да расте и да се обогатява с нови експонати. При Екатерина Втора се превърнала в „Императорски музеум за Зоологически и прочие Чудеса от Натурата“, след това при Александър Втори — в „Руски Императорски резерват на Магическите, спиритическите и окултните феномени“, и накрая — в Държавна колония на Необяснените явления при НИЧУВЪ[1] към Академията на науките. Гибелните последици от изобретяването на асансьора пречели тази съкровищница да се използува за научни цели. Деловата кореспонденция с тамошната администрация била неимоверно затруднена и неизбежно се разтакавала във времето: спусканите отгоре въжета с писма се късали под собствената си тежест, пощенските гълъби отказвали да летят на такава височина, радиовръзката била несигурна поради изостаналостта на гмежскорпионската техника, а използуването на въздухоплавателни средства водело само до изчерпване на дефицитния хелий…

Впрочем, това бяха само исторически сведения. Преди двайсетина години развилнелият се асансьор запратил на седемдесет и шестия етаж инспекционната комисия на Соловецкото градско комунално стопанство, която скромно се била запътила да огледа задръстената канализация в лабораториите на професор Избегало на четвъртия етаж. Какво по-точно се случило — останало неизвестно. Сътрудникът на Избегало, който очаквал комисията на площадката пред асансьора на техния етаж, разказал, че кабината профучала с безумен вой нагоре по шахтата, зад остъклената врата се мярнали изкривени от ужас лица и страшното видение изчезнало. Точно след час кабината била открита на дванайсетия етаж — разпенена, пръхтяща и още трепереща от възбуда. Комисията я нямало, а на стената с канцеларско лепило била залепена бележка, написана на гърба на „Акт за незадоволително състояние“. Бележката осведомявала: „Излизам на оглед. Виждам странен камък. На др. Заврънкулкис е наложено мъмрене за отбиване в храстите. Председател на комисията Л. Вуняков“. Дълго време никой не знаел къде всъщност е напуснал кабината Л. Вуняков с подчинените си. Идвала милиция, администрацията имала много неприятности. По-късно, след месец, на покрива на кабината открили два запечатани пакета, адресирани до началника на градското комунално стопанство. Единият пакет съдържал купчинка заповеди на тънка, цигарена хартия, в които се наказвали с мъмрене ту другарят Заврънкулкис, ту другарят Головодов най-често за прояви на индивидуализъм и на някаква загадъчна „зъбовщина“. Във втория пакет били материалите от огледа на състоянието на канализацията в Гмежскорпион (състоянието й се признавало за задоволително) и заявления до счетоводството за начисляване на високопланински надбавки и допълнителни командировъчни. След това кореспонденцията отгоре започнала да пристига доста редовно. Отначало съдържала протоколи от заседанията на Инспекционната комисия на градското комунално стопанство, по-късно протоколи от заседанията просто на Инспекционната комисия, след това — на Специалната комисия за разследване на положението, а после изведнъж — на Временната Тройка за разследване дейността на коменданта на Колонията за Необяснени явления др. Зъбко и накрая, след три поредни докладни „за проявена престъпна небрежност“, Л. Вуняков се под писал като председател на Тройката по рационализиране и утилизиране на необяснените явления (ТПРУ на НЯ).

Отгоре престанали да спускат протоколи и се захванали да разпращат циркуляри и указания. Тия документи били страшни както по форма, така и по съдържание. Те неопровержимо доказвали, че бившата комисия от градското комунално стопанство узурпирала властта в Гмежскорпион и явно не била в състояние разумно да се разпорежда с тази власт.

— Главната опасност идва оттам — с отмерен глас говореше Кристобал Хозевич, като смучеше от време на време загасналата си пура, — че в ръцете на тези нехранимайковци е небезизвестният Голям кръгъл печат. Надявам се, разбирате какво означава това…

— Разбирам — тихо рече Едик. — И с брадва да сечеш, пак не можеш го измъкна… — Ведрото му лице помръкна. — А какво ще стане, ако използуваме реморализатора?

Кристобал Хозевич погледна към Фьодор Симеонович.

— Можете да опитате, естествено — каза той, повдигайки рамене. — Обаче се страхувам, че процесите са отишли твърде далеч…

— Н-не, че з-защо… — възрази Фьодор Симеонович. — Използувайте го, из-зползувайте го, Едик. Няма да вземете да размахвате там автомати я… М-между другото там при тях е и Избегало.

— Как така? — изумихме се ние.

Обясниха ни, че преди три месеца отгоре дошло искане за научен консултант с фантастично голяма заплата. Никой не повярвал в тази заплата, а най-малко от всички — професор Избегало, който по това време тъкмо завършвал епохалното си дело по развъждането чрез превъзпитание на самонабучващ се на риболовната въдица дъждовен червей. Избегало декларирал своето недоверие на всеослушание пред научния съвет и същата вечер избягал, захвърляйки всичко. Мнозина го видели как, захапал със зъби чантата си, се катерел по вътрешната стена на ахтата и излизал на етажите, кратни на пет, да възстанови силите си в бюфета. А след седмица отгоре била спусната заповед за зачисляването на професор А. А. Избегало като научен консултант към ТПРУ на НЯ с обещаното възнаграждение и надбавки за ползуване на чужди езици.

— Благодаря — каза възпитаният Едик. — Това са ценни сведения. Е, ами ние да тръгваме?

— Вървете, вървете, г-гълъбчета — развълнувано рече Фьодор Симеонович. Той погледна в магическия кристал. — Да, вече е време, Каменоедов с-скоро ще с-свърши. И п-по-внимателно там… Уж-жасно е това място, з-зловещо…

— И без емоции! — настойчиво ни напомни Кристобал Хозевич. — Ако не ви дават вашите дървеници и кутии, няма да ги насилвате. Вие сте съгледвачи. С вас ще бъде установена едностранна телепатична връзка. Ще следим всяка ваша крачка. Събирайте информация — това Ви е основната задача.

— Разбираме — каза Едик.

Кристобал Хозевич отново ни огледа колко струваме.

— Защо ли не пратим с тях и Модест — промърмори той под носа си. — Клин клин избива… — После махна безнадеждно с ръка. — Е, добре, вървете. Буенавентура.

Излязохме и Едик каза, че сега трябва да се отбием при него в лабораторията и да вземем реморализатора.

Напоследък се бе запалил по практическата реморализация. В девет шкафа на неговата лаборатория се помещаваше опитният агрегат, чийто принцип на действие се свеждаше до потискане примитивните рефлекси на облъчвания и изваждане на бял свят, насочване навън на разумното, доброто и вечното. С помощта на този опитен реморализатор Едик успя да излекува един страстен филателист, върна в лоното на семействата им двама превъртели хокейни запалянковци и вкара в правия път един застаряващ клеветник. Сега се мъчеше да излекува от простащината нашия голям приятел Витка Корнеев, но видим успех все още нямаше.

— Как ще помъкнем всичко това? — казах, като огледах със страх шкафовете.

Едик обаче ме успокои. Разполагал с почти готов портативен вариант, с по-малка мощност, но се надявал, че за нашите цели тя ще е достатъчна. „Там ще дозапоя каквото трябва и ще го настроя“ — рече той и мушна в джоба си плоска метална кутия.

Когато отново се върнахме на площадката пред асансьора, Модест Матвеевич завършваше речта си.

— … На това също ще сложим край — твърдеше той с вече малко пресипнал глас. — Защото, първо на първо, асансьорът е важен фактор за нашето здраве. Това — първо. И той пести работно време. Асансьорът струва пари и ние категорично няма да позволим да се пуши в него… Я да видим има ли доброволци? — попита той, извръщайки се неочаквано към тълпата.

Неколцина се отзоваха тутакси, но Модест Матвеевич отхвърли кандидатурите им. „Много млади сте още да пътувате с асансьори — заяви той. — Това не ви е спектроскоп.“

Двамата с Едик мълчаливо се провряхме най-отпред.

— Ние сме за седемдесет и шестия — тихо рече Едик.

Тълпата мигом се умълча, изпълнена с уважение. Модест Матвеевич ни огледа от главата до петите с огромно съмнение.

— Слабоватички сте — промърмори той замислено. — Въззеленички сте още… Пушите ли?

— Не — отвърна Едик.

— Много рядко — казах аз.

От навалицата при Модест Матвеевич дотърча домашният дух Тихон и му пошепна нещо на ухото. Модест Матвеевич присви устни и се нацупи.

— Ще проверим тази работа — каза той и като измъкна от джоба си бележник, попита недоволно. — За какво отивате там, Амперян?

— За Говорящата дървеница — отвърна Едик.

— А вие, Привалов?

— За Черната кутия.

— Хм… — Модест Матвеевич запрелиства бележника си. — Вярно… там са… така-а… В Колонията на Необяснените явления… Покажете заявките.

Показахме му ги.

— Ами тръгвайте щом е тъй… Не сте нито първите, нито последните…

Той отдаде чест. Разнесе се траурна музика. Тълпата се развълнува. Влязохме в кабината. Обзе ме мъка и страх, сетих се, че не се сбогувах със Стелочка. „Ще ги размажат там — обясняваше Модест Матвеевич на някого. — Жалко… Не са лоши момчета… Ей на, Амперян дори не пуши и капка не слага в устата…“

Металната врата на шахтата се затвори с трясък. Като избягваше да ме поглежда, Едик натисна бутона за седемдесет и шестия етаж. Вратата на кабината автоматично се залости, светна надпис: „Не пуши! Затегни коланите!“ и потеглихме на път.

Отначало кабината се завлачи лениво, във вял тръс. Явно за никъде не й се тръгваше. Бавно потъваха надолу познатите коридори, печалните лица на приятели, саморъчно направените плакати „Юнаци!“ и „Никога не ще ви забравим!“. На дванайсетия етаж за последен път ни помахаха с кърпички и кабината навлезе в неведомите области. Показваха се и изчезваха необитаеми на пръв поглед пусти помещения, тласъците ставаха все по-редки и все по-слаби, кабината сякаш заспиваше в движение и на шестнайстия етаж спря съвсем. Едва смогнахме да разменим две-три думи с някакви въоръжени хора, които се оказаха сътрудници на отдела „Омагьосани съкровища“, когато изведнъж кабината се изправи на задните си крака, изцвили с ламаринен квик и в бесен галоп се устреми към зенита. Замигаха лампички, защракаха прекъсвачи. Страшното претоварване ни притисна към пода. За да се задържим на крака, двамата с Едик се хванахме един за друг. В огледалата се отразяваха лицата ни, плувнали в пот от напрежението, и вече се бяхме приготвили за най-лошото, но в същия миг ситен тръс смени галопа, силата на тежестта спадна до едно и половина g и ние се поокопитихме. Далакът на кабината изхълца, тя кацна на петдесет и седмия етаж и остана там.

Вратата се отвори, влезе тромав старец с надянат на гърдите акордеон, небрежно ни рече: „Здрасти на всички“ и натисна бутона за шейсет и третия етаж. Когато кабината потегли, той се облегна на стената, замечтано подбели очи и тихичко засвири мелодията на „Тухлички“. „Отдолу идете, а?“ — лениво се осведоми той, без да извръща глава. „Отдолу“ — отвърнахме му. „Каменоедов още ли работи?“. „Работи“. „Е, поздравете го“ — рече непознатият и повече не ни обърна внимание.

Като потреперваше в такт с „Тухличките“, кабината бавно се издигаше, а ние двамата с Едик от стеснение се захванахме да изучаваме „Правилата за ползуване“, гравирани на медна табелка. Научихме, че се забранява: качването в кабината с прилепи, вампири и летящи кучета; излизането през стените в случай на спиране на асансьора между етажите; превозването на горивни и взривни материали, както и на всякакви стъкленици с джинове и ифрити без огнеупорни намордници; ползуването на асансьора от домашни духове и върколаци без придружители… Забраняваше се също на всички без изключение да правят лудории, да се занимават със спане или да извършват подскоци.

Не успяхме да прочетем докрай правилата. Кабината спря, непознатият излезе и Едик отново натисна бутона за седемдесет и шестия етаж. В същия миг кабината така стремително хукна нагоре, че ни притъмня пред очите. Когато си поехме дъх, тя стоеше неподвижно и вратите бяха отворени. Намирахме се на седемдесет и шестия етаж. Споглеждайки се, излязохме, развели над главите си заявките като бели парламентьорски знамена. Не знам какво всъщност очаквахме. Да ни сполети някаква беда.

Но нищо страшно не се случи. Попаднахме в кръгла, пуста и много прашна зала със схлупен сив таван. По средата, враснал в паркета, се извисяваше голям бял заоблен камък, напомнящ крайпътен знак, а около него безразборно се търкаляха стари, вече пожълтели кости. Наоколо цареше полумрак и миришеше на мишки. Изведнъж вратата на шахтата зад нас се затръшна от само себе си, трепнахме и се обърнахме, но успяхме да зърнем само покрива на пропадащата кабина. Зловещият отдалечаващ се тътен прокънтя в залата и утихна.

Бяхме в капан.

Тутакси неудържимо ни се прииска да се върнем назад, долу, но слисването, което се мярна за миг по лицето на Едик, ми вдъхна сили. Вирнах глава, изпъчих се, кръстосах ръце отзад и пристъпвайки смело, като се помъчих да запазя независимия си скептичен вид, се запътих към камъка. Както и очаквах, той се оказа нещо като крайпътен знак от ония, дето често се срещат в приказките. Надписът на него изглеждаше така:

1 на ляво ха си тръгнал главата си ще счупиш

2 на дясно ха си тръгнал нийде не ще стигнеш

3 на право ха си тръг С В ЪХ

— Последния ред са го изстъргали — поясни Едик. — Аха, там има още някакъв надпис с молив… „Ние… тука… се посъветвахме с народа и има… мнение, че трябва да вървим… направо. Подпис: Л. Вуняков.“

Погледнахме направо. Сега, когато очите ни бяха свикнали с разсеяната светлина, проникваща неизвестно откъде в залата, видяхме, че има врати. Бяха три, като вратите, водещи, така да се каже, наляво и надясно, се оказаха заковани с дъски, а от асансьора към вратата направо се виеше, заобикаляйки камъка, утъпкана в прахта пътечка.

— Не ми харесва тази работа — рекох с мъжествена откровеност. — И някакви кости наоколо…

— Според мен са слонски — каза Едик. — Пък и какво значение има. Няма да се връщаме, я.

— Все пак не е ли по-добре да напишем бележка и да я хвърлим в асансьора? — предложих. — Ще загинем и помен няма да остане от нас.

— Саша — рече Едик, — не забравяй, че сме в телепатична връзка. Неудобно е. Я се стегни.

Стегнах се. Пак се изпъчих и смело закрачих към вратата направо. Едик вървеше до мен.

— Рубикон е преминат! — заявих аз и ритнах вратата.

Резултатът от ефектния жест беше плачевен: оказа се, че на вратата имало едва личаща табелка: „Дръпни“, та се наложи втори път да преминаваме Рубикон, вече без жестове, а с мъка, преодолявайки силната пружина.

Веднага зад прага започваше парк, облян в слънчева светлина. Видяхме пясъчни алеи, подстригани храсти и табелки: „Не тъпчи градинките и не яж тревата“. Срещу нас имаше чугунена пейка със счупена облегалка, а на пейката някакъв странен човек с пенсне четеше вестник, като помръдваше дългите пръсти на босите си крака. Щом ни забеляза, той кой знае защо се смути и без да сваля вестника, ловко сне с крак пенснето, забърса стъклата в панталоните си и отново затъкна пенснето на мястото му. После остави вестника настрана и се надигна. Беше грамаден и невъобразимо космат под чистия бял елек и сините ленени панталони, опънати от тиранти. Позлатеното пенсне притискаше широката черна основа на носа му и някак му придаваше вид на чужденец. По нещо напомняше политическа карикатура в централен вестник. Той размърда големите си остри уши, направи няколко крачки насреща ни и рече с дрезгав, но приятен глас:

— Добре дошли в Гмежскорпион и позволете да се представя, Фьодор, снежен човек.

Мълчаливо се поклонихме.

— Отдолу идвате, нали — продължи той. — Слава богу. Повече от година вече ви чакам — още от времето, когато ме рационализираха. Дайте да поседнем. Вечерното заседание на Тройката ще започне едва след около един час. Много бих искал, с ваше позволение, да се явите на заседанието поне малко подготвени. Естествено не съм много осведомен, но ми позволете да ви разкажа всичко, което знам…

Бележки

[1] Научноизследователски институт по чудеса и вълшебства. Б. пр.